Българската духовност, образование и култура в периода XIV

Химнотворческият акт в службата за Св. Георги Софийски и други исторически очерци. Автор: Александър Митев

Налагането на Османското владичество в българските земи в края на XIV в. забавя естествените пътища за обществено-политическо и икономическо развитие на българския народ. Политическият и интелектуален елит на страната не съществува. Той е принуден да мигрира зад границите на държавата или е изтребен. Най-значимите книжовни огнища, които създават славата на българската средновековна култура, са унищожени.

Тежките условия, които налага османското владичество, подтикват книжовния живот да се осъществява и съсредоточава в манастирите, които са основни културни и просветителни средища. Там църковната служба се извършва на роден език, пазят се ръкописни книги от миналото, което допринася за запазването на будното българско съзнание. Ревностно се пазят старите богослужебни книги – символ на величието и славата на българския народ.

През XVI век се създават българските килийни училища, развиващи се в границите на манастирите, които функционират в най-оживените книжовни центрове, а образованието в тях обхваща само църковнославянско писмо и четмо, калиграфско изкуство и църковно пеене. Килийни училища има в Софийския, в Кратово – Лесновсия, Рилския и Бачковския манастир. Литературният живот на България е пренесен в западните райони на страната. Западните краища запазят връзките си със светогорските манастири, където голям брой монаси опазват богатите библиотеки. Немалка е ролята на Охридската архиепископия, която е още самостоятелна по това време.

Учители в килийните училища са по-образованите монаси, на които е познато преписването на книги. Учащите в килийните училища носят името “послушници”. Образованието, което те получават, ги подготвя за монаси. Има и една група “послушници” – деца, които биват подготвени за учители или селски свещеници. Трябва да се отбележи, че обучението, което е свързано основно с покриването на манастирските и книжовни нужди, е доста бавно, мъчително и неорганизирано за развитието на книжнината. Някои източници съобщават, че въпреки забраната на пеенето на български език и въвеждането на гръцкото църковно пеене, има манастири в отдалечените краища на страната и по-специално в трудно проходимите планини, в които се преподава четене, писане и пеене на българска литургия (славянско църковно пеене).

Софийският книжовен живот се възстановява, манастирите в епархията започват активното си функциониране през втората половина на XV и XVI вeк. Тук се проявяват поп Никола, поп Пейо, Матей Граматик, Яков Крайков и други. Просветените хора са известни с прозвищата “дяци” или “граматици”. Те превеждат и преписват книги, също така създават сборници. Западна България е по-малко опустошена, а и в близост до Сърбия, която до средата на XV в. е свободна. В края на XVI в. се поставя началото на печатното дело в Сърбия, а по-късно оттам се донасят печатни книги в България.

Поп Пейо (български книжовник от XVI в.) е виден представител на Софийската книжовна школа. Познат е като автор на житието на Свети мъченик Георги Софийски Нови (написано между 1516 – 1518 г.) и съвременник на Св. Вкмч. Георги и пряк свидетел на събитията в житието. В житието се представят духовната обстановка, сведения за великомъченик Георги. Излагат се интересни факти за града. Предполага се, че Поп Пейо е роден в София. Още преди да стане духовник, е бил търговец, посещаваш Сърбия, Света гора и Влашко. Света гора е мястото, на което се запознава с бившия цариградски патриарх Нифон II, за когото пише някои интересни сведения. Св. Георги Кратовски намира подслон в дома на поп Пейо и започва да упражнява занаята си – златарство. След като става свещеник, поп Пейо се установява в София, в съборната църква “Света Марина”.

„Този мъченик беше на семнадесет години. Тънък и висок, възрус, с продълговато лице, високи и гъсти вежди, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги. Кротък по нрав и препрост, той изпреварваше всички с поклона си и всекиго от познатите си наричаше „господине“. Никога не се разсмя безразсъдно, нито се чу глупава и неприлична дума от устата му, нито се похвали за каквото и да е, нито попречи някому“.

Характерно за химнотворческия акт в службата за Свети Георги Софийски е традиционният похват – компилиране. Поп Пейо приспособява песнопения за други светци, като ги преадресира към Свети Георги Софийски. Структурният модел, който поп Пейо използва за неговата служба (помествана на 23 април), построена от Йерусалимския устав е: малка и Велика вечерня, и утриння. За утриннията са предназначени два канона – единият за Георги Нови, а другият е посветен на Света Богородица. Включени са редица песнопения от химнографските цикли за вкмч. Георги ( напр. Трите литийни стихири). Поп Пейо включва в службата обемни фрагменти от химнографски цикъл за Св.Иван Рилски (на Георги Скилица) и от службата за Стефан Дачански (на Григорий Цимбалак).

Употребата на различни текстове за светци с различна типология, недостатъчно обработени или приспособени към новия тип светост, внасят отклонения към вече наложения литературен похват. В основата на авторовата преработка и изтъкването на подвига, който Георги Нови Софийски прави в името на вярата и възнасянето на светеца като “похвала” за град София.

Времето XV до XVII в. е период, в който българската култура започва да се развива. Пред българския народ са поставени тежки прегради, които забавят културните процеси. Тук трябва да се направи отклонение към народното (фолклорното) творчество на българският народ. Едно от най-ранните съобщения на южнославянския народен епос за съществуването на героя Крали Марко, посочено в книгата “Очерци по история на българската култура” от музиковеда Стоян Петров, посочва, че през втората половина на XVI век песните за Крали Марко сa вече разпространени в България и масово се изпълняват. По това време в България на места се свири на гусла.

Въпреки трудностите на България, забавящи процесите на развитие, успехи са постигнати във всички области на духовния живот – образованието, философската мисъл, литературата, живописта и архитектурата, приложните изкуства и художествените занаяти.

По своята същност българската култура през този период е от средновековен тип. Присъствието на отделни ренесансови елементи в нея дават основания да се определя като ренесансова. Тя до голяма степен се опазва от османското влияние. За това допринася дълбоката разлика между религиите, противопоставящи се по характерни признаци една от друга. Двустранни са културните отношения с Гърция, Русия, Сърбия и Румъния. В тези земи са пренесени много от книжовните ценности на българския народ. В тях, след падането на България, продължават да творят видни български книжовници. От друга страна, чрез културните отношения с тези страни у нас става възможно развитието на печатната книга, както и появяването на нови културни тенденции.

Въпреки тежките условия, на които е поставен българският народ, той доказва удивителна устойчивост, издръжливост и жизненост както в материалното, така и в духовното си битие. Главното постижение е запазването на националното съзнание.

Библиография:

1. Божилов, И. – Културата на средновековна България, изд. “Абагар“, 1996.

2. Гюзелев, В. – Седмокнижие за средновековната история на България (IV – XV в.), книга 1. изд. “Марин Дринов“, БАН.

3. Милтенова, А.; А., Ангушева; Д., Атанасова – “История на българската средновековна литература“; изд. “Изток - Запад“, 2008.

4. Петров, С. – “ Очерци по история на българската музикална култура. Том 1. Изд. “Наука и изкуство“. София, 1959.

5. http://www.pravoslavieto.com/life/02.11_sv_Georgi_Sofijski_Novi.htm#2