Историческите танци са битовите танци. От момента на възникването си битовият танц е тясно свързан със сценичната практика. Малко са танците от 16-17 век, които не са се изпълнявали по сценичните площадки. Някои от тях, за няколко десетилетия са се задържали в професионалния театър. Много от танците изчезвали от балните зали /Сарабанда, Романеска, Шакон и др./ и се пренасяли на сцената. Битовите танци заемат важна драматургична роля в големите музикално-сценични форми-опера, оперета, балет. В операта може да бъде композирана хореография върху съответен танцувален момент, а може и да остане като чисто инструментално изпълнение. Като изкуството на танца /най-вече балетното изкуство/ в тези мащабни жанрове бива представяно от строго специализирани в областта професионалисти, тъй ка   то физическата постановка, както и всички видове движения и позиции изискват специфична структура и гъвкост на тялото, които не всички притежаваме. Що се отнася до певеца, неговият занаят не изисква по-малко концентрация и усилия. Техниката на дишане и вокално звукоизвличане /овладяна висока позиция на звука/ е тясно свързана с физическото и психическо състояние на певеца и положението, в което се намира /изправено, полулегнало, легнало, положение на седящ и др./. На сцената за оперния певец е изключително важно пластичността на неговото тяло за изиграването на дадени роли и изграждането на художественият образ. Изпълнението на различните номера от оперните певци /солови арии и речитативи, дуети, триа и т.н./ е съпроводено с танц само в специфични моменти, често с целта да се подчертаят характеристиките на даден персонаж, като всичко зависи от режисьора и неговата интерпретация на творбата. Личното ми наблюдение по тази проблематика е, че в съвременните оперни постановки силно драматургично въздействие се постига най-често чрез сложни каскади, изпълнявани от певците /като пеене във въздуха, използване на специални съоръжения и т.н./, чрез високо вокално и актьорско майсторство.

   Като пример за подчертаване характерните черти и позиции на героите чрез танц ще дам балната сцена от операта „Евгени Онегин“ на Чайковски, в която става конфликтната кулминация на действието между главните персонажи, също и валса от „Наздравицата“ из „Травиата“ от Верди, битовият /народен/ танц на цар Дадон пред Шимахамската царица из операта „Златното петле“ от Римски-Корсаков, а „Саломè“ на Щраус е известна навсякъде с „Танца на седемте воала“ /ориенталските танци, които танцува Саломè/. Ако желае изграждането на успешна кариера, оперният певец трябва да бъде с ковкостта и мекотата на златото и да работи всестранно върху себе си, но във всички описани по-горе примери, певецът не танцува както заобикалящите го професионални балетни танцьори. Съответно усвояването на историческите танци от оперните певци е главно с цел създаването на обогатена музикално-изпълнителска /и физическа/ култура, чувство за изящност на движенията и повече гъвкавост на тялото, но всичко трябва да бъде съобразено с индивидуалните физически специфики и възможности, за да не пречи на спокойното развитие и работа върху гласовия апарат и емоционалното състояние на изпълнителя, от което зависи качественото представяне на художествената идея и постигането на драматургичната цел.